Атанас Методиев Иванчев

Атанас Иванчев – забравеният ученик на Илия Бешков

19 август 2012 година беше ден, в който имах чувството, че не снимам поредния репортаж, а откривам част от изгубената памет на българското изкуство.

По покана на Павел Иванчев – брат на художника, и с помощта на Светла Пантелеева от читалището в село Слаковци, прекрачих прага на дома, в който времето сякаш беше спряло. Там ме очакваха десетки картини, рисунки, графики, лични документи и атмосфера, съхранила живота на един почти непознат голям български художник – Атанас Методиев Иванчев (1927–1977).

Роден на 7 май 1927 г. в пернишкото село Слаковци, той отраства сред тежкия селски труд. Именно селските хора, техният бит, достойнство и ежедневни борби стават първите герои в неговото творчество. Дарбата му е забелязана още като дете, а по-късно съдбата го отвежда в Художествената академия, където учи в класа на проф. Илия Бешков – един от най-големите български графици и сатирици на XX век.

Учителят очевидно оставя дълбока следа върху своя ученик. В рисунките на Атанас Иванчев се усещат силната графична линия, психологическата дълбочина и умението чрез няколко щриха да се разкрие характерът на човека. Но той изгражда и собствен художествен език – суров, честен и безкомпромисен.

Животът му обаче не е лек. Работи като инженер и ръководител на електроцентрала, по-късно и в строителството на АЕЦ „Козлодуй“. Художественото му творчество често влиза в противоречие с официалните естетически и идеологически норми на времето. Неговите гротески и сатирични рисунки, в които защитава човешкото достойнство и свободата, му създават сериозни проблеми. Въпреки това успява да организира седем самостоятелни изложби в София, Бургас, Враца и Белово.

На 2 декември 1977 година животът му завършва трагично при неизяснени обстоятелства. Едва петдесетгодишен, той си отива, оставяйки след себе си огромно количество картини, графики, акварели и скици, които десетилетия наред остават почти неизвестни.

Когато започнахме да снимаме дома му, си дадох сметка, че пред камерата стои не просто художествен архив. Това беше живот, запечатан върху платно и хартия. Всяка картина разказваше история, всяка рисунка носеше характера на своя автор.

Първоначалната ми идея беше да създам документален филм, който да върне името на Атанас Иванчев там, където му е мястото – сред достойните български художници на XX век. Исках чрез разказите на близките, чрез атмосферата на неговия дом и чрез творбите му да покажа не само художника, но и човека, останал верен на своите убеждения независимо от цената.

Макар филмът да не беше реализиран, заснетите материали останаха. Днес те имат още по-голяма стойност. Те са свидетелство за един талант, който не бива да бъде забравян, и за усилията на неговото семейство да съхрани паметта за него.

Понякога най-важната задача на камерата не е да снима известните. Понякога тя трябва да открие онези, които историята несправедливо е оставила в сянка. За мен Атанас Иванчев е именно един от тези творци.