КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА БАЛКАНСКИ ВОЙНИ (1912-1913)

– БАЛКАНСКИ ВОЙНИ (1912-1913) –

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че освобождението на Македония ще може да стане само по пътя на войната. За успешното реализиране на тази национална програма, в периода от 1909 до 1912 г. са проведени серия от преговори за създаване на Балкански съюз. В него, наред с България, последователно се включват Сърбия, Гърция и Черна гора. Немалка роля за реализирането на съюза изиграва руската дипломация, която вижда в него противотежест на немското и австро-унгарското влияние на Балканите.

На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.
До 4 октомври главните сили на действащата армия заемат определените им позиции. Първа армия (с щаб в Ямбол), под командването на генерал-лейтенант от пехотата Васил Кутинчев, е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач. Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, заема изходни позиции в района на Търново Сеймен–Харманли. Трета армия, под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев, е съсредоточена източно от Ямбол с щаб в Стралджа. Общият фронт, който трите армии покриват, е 120 км. За настъпление в Западните Родопи и Пиринско българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд, воден от генерал Стилиян Ковачев, е съсредоточен по долината на р. Места. Седма пехотна Рилска дивизия, под командването на генерал Георги Тодоров, изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун.
Географските особености и военно-стратегическите решения на воюващите страни водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север (по течението на Струма) и от юг, през долината на Бистрица.
Настъплението на българите в Източна Тракия – от началото на октомври до затишието на бойните действия през ноември – е белязано от три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция, на 9 и10 октомври, българите успяват да нанесат сериозно поражение на турската Източна армия. Отстъпилите турски войски се реорганизират и привличат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. В околностите на Люлебургас и Бунархисар се разиграва второто голямо сражение, което продължава шест дни при числен превес на турците. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.
Настъплението на Първа и Трета армия към Цариград е подновено на 24 октомври. На 22 октомври новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към част от Великите сили с молба да посредничат за примирие. Цар Фердинанд не приема турското предложение да се въздържа от щурм на османската столица. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция, която се простира между Черно и Мраморно море в подстъпите към Цариград.
На 13 октомври сърбите, начело с княз Александър Караджорджевич, влизат в Скопие, а след няколкодневни сражения, на 23 октомври, сръбските войски завземат Прилеп. Операциите на сръбските и гръцките войски в Македония са подпомогнати от действията на ВМОРО в тила на турската армия. Заедно с милициите от местното население, силите на Вътрешната революционна организация достигат около 15 000 души. След разгрома на османската Вардарска армия и оттеглянето на остатъците й в Южна Албания, сръбското командване отделя значителни сили в помощ на съюзниците в Тракия и Албания. Още през октомври 1912 г. под стените на Одрин са прехвърлени Тимошката и Дунавската дивизия под командването на генерал Степа Степанович. Други три сръбски дивизии подсилват черногорската обсада на Шкодра в началото на 1913 г.
Гръцката армия започва настъпление от Тесалия към Солун на 5 октомври. При Еласона гърците отблъскват турския отряд и напредват към прохода Сарандапоро, където на 9 и10 октомври малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Бистрица. На 19 и 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която й открива окончателно пътя към Солун. На 27 октомври Тахсин паша предава града на принц Константинос.
Турска ескадра налага блокада на Варна на 4 октомври 1912 г. Между 6 и 8 октомври градът и военните съоръжения край него са подложени на артилерийски обстрел откъм морето. Българското командване премества на крайбрежието тежка артилерия от Шумен. На 8 октомври е обстрелвана Каварна, а на 18 октомври – Бургас. С тези действия турският флот прикрива и доставките на оръжие от Германия през румънското пристанище Кюстенджа. Четирите български миноносеца – „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“, през нощта срещу 8 ноември, опитват да прехванат конвоя от Кюстенджа. Те намират само охраняващата турска ескадра, атакуват и потапят флагманския крайцер „Хамидие“. След тази битка блокадата на българското Черноморие е вдигната.
Българската авиация през Балканската война е все още в зародиш. Самолетите се използват предимно за разузнаване. Бомбардирането на вражеските позиции става с единични самоделни бомби и ръчни гранати.
След неуспешната атака при Чаталджа, България откликва на турското искане за примирие от края на октомври. София установява контакт с османското правителство чрез руския посланик в Цариград. След едноседмични преговори край Чаталджа, на 20 ноември е сключено споразумение за спиране на бойните действия между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Паралелно тече конференция на посланиците на Великите сили. Съюзниците искат всички територии на запад от линията Мидия – Енос. Турското правителство се съгласява да отстъпи, но преди да го стори е свалено от власт. Новото младотурско правителство подготвя контраофанзива и не дава отговор на съюзническите условия. Няколко дни по-късно, на 16 януари, преговорите в Лондон са прекъснати и на 17 януари бойните действия са подновени.
На 26 януари 1913 г. две дивизии от Галиполската турска армия преминават в настъпление. В резултат на упоритата съпротива и енергично проведената контраатака турските войски са отхвърлени, претърпяват големи човешки загуби и оставят почти цялата си техника на бойното поле. Едновременно с това, между 26 и 28 януари 1913 г., е извършен десант в района на Шаркьой. Въпреки численото превъзходство на противника десантът е успешно отбит.
Решаваща за изхода на войната обаче се оказва Одринската епопея (11–13 март 1913 г.), в резултат на която главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града. В плен попада голяма противникова групировка, начело с коменданта на крепостта – артилерийски генерал Шукри паша.
На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден – 1 април.
Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г. като Османската империя се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Всички останали въпроси и претенции остават неуредени (подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации).
Още през есента на 1912 г. отношенията между балканските съюзници се изострят. Сръбската армия заема не само спорната, но и голяма част от безспорната зона в Македония. Същевременно Гърция окупира цяла Егейска Македония поради липсата на териториална клауза в българо-гръцкия договор. Провеждат се репресии над българските църковни общини и училища, разтурят се чети на ВМОРО. На 19 май 1913 г. се сключва таен гръцко-сръбски договор за приятелство и отбранителен съюз. Той предвижда обща сръбско-гръцка граница в Македония и военен съюз в случай на нападение от страна на България. С този акт реално е сложен край на Балканския съюз. Предложено е и на Румъния да се присъедини към антибългарския договор. Тя от своя страна настоява за териториална компенсация отново за българска сметка. В резултат на натиск от Великите сили, през април 1913 г., на Румъния е отстъпен град Силистра.
В тази напрегната обстановка цар Фердинанд издава заповед за офанзива срещу доскорошните съюзници. Военните действия започват в Македония след опитите на Втора и Четвърта български армии на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от заетите от тях територии. В началните дни на войната нашите военни сили водят жестоки боеве при Кукуш и Кочани. Принуждават се да отстъпят на изток край Брегалница и на север покрай Струма. На 18 юни обаче правителството в София спира настъплението, опасявайки се от международна изолация.
На 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на антибългарската коалиция. На 6 юли се намесва и Османската империя, като армията й преминава линията Мидия – Енос, завладявайки Одринската крепост. Настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно след сраженията при Калиманци и Кресненския пролом. Междувременно румънските войски преминават Дунав, достигайки околностите на София и принуждават българското правителство да поиска мир.
Подписаният в Букурещ мирен договор на 28 юли 1913 г. принуждава България да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, като Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. Румъния получава Южна Добруджа.
България си запазва Родопите, Пиринския край и Западна Тракия между реките Струма и Места. На 16 септември 1913 г. в Цариград е сключен мирен договор, уреждащ отношенията между България и Турция. България отстъпва Източна Тракия без Малко Търновско, Свиленградско и Царевско.

Ползвана литература

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ

29 февруари 1912 г.	Подписан e „Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия“, придружен от „военна конвенция” и „таен анекс“, който уточнява подялбата на Македония.
16 май 1912 г.	Между България и Гърция е сключен „Договор за отбранителен съюз”.
15 август 1912 г.	Установена е Българо-черногорско „устно съглашение“ за всестранна помощ в случай на война и за военните задължения на Черна гора във войната. С това окончателно се оформя Балканския съюз.
17 септември 1912 г.	В България е обявена обща мобилизация.
1 октомври 1912 г.	Балканските държави дават ултимативна нота на Турция да изпълни чл.23 от Берлинския договор – т.е. християнкото население в Османската империя да получи пълна автономия. Повод за това дават кланетата на българското население в Щип ( ноември 1911) и Кочани ( юли 1912).
3 октомври 1912 г.	Турция отхвърля искането на Балканските държави, къса дипломатическите си отношения и обявява, че се намира в състояние на война с тях.
5 октомври 1912 г.	България, Гърция и Сърбия ( на 7 октомври ) обявяват война на Османската империя. В същия ден българската войска започва военни действия с едновременно настъпление на 1-ва и 2-ра армии.
9-11 октомври 1912 г.	Победа на българската армия при Лозенград.
11 октомври 1912 г.	Победа на българската армия при Люлебургас.
16 октомври 1912 г.	Осъществен е първият боен разузнавателен полет на българската военна авиация.
17 октомври 1912 г.	Победа на българската армия при Бунархисар.
29 октомври 1912 г.	Турското правителство е принудено да поиска мир.
4 ноември 1912 г.	Цар Фердинанд дава заповед за щурмуване на Чаталджанската позиция. Тези боеве завършват неуспешно за българската армия.
8 ноември 1912 г.	Торпилиран е турският крайцер „Хамидие”.
20 ноември 1912 г.	Подписано е временно примирие, при вече неизгодна позиция за българската страна ( и неподписано от Гърция ). Турция се отдръпва отвъд линията Мидия – Енос.
10 януари 1913 г.	Младотурците, начело Енвер паша, извършват държавен преват.
17 януари 1913 г.	Преговорите за мир в Лондон са прекъснати, а военните действия са подновени от страна на Турция.
26-28 януари 1913 г.	Отбит e морски десант при Шаркьой. Отбито турско настъпление при Булаир.
11-13 март 1913 г.	Българската армия превзема Одринската крепост.
31 март	Сключено е съглашение за спиране на военните действия между България и Турция.
17 май 1913 г.	В Лондон е подписан Мирния договор между Балканските съюзници и Турция. Турция отстъпва всички територии на запад от линията Мидия – Енос и Егейските острови. Договорът слага край на войната, но не премахва военната обстановка на Балканите. България остава в международна изолация.
19 май 1913	Гърция и Сърбия подписват в Солун съюзен договор с тайно допълнение и военна конвенция с антибългарска насоченост.
1 юни 1913 – 4 юли 1913	Сформирано е правителство с министър-председател Стоян Данев.
16 юни 1913	По нареждане на цар Фердинанд България започва Междусъюзническата война в Македония с действия срещу Сърбия и Гърция. Първа и Трета сръбски армии претърпяват поражение при Удово.
18 юни 1913	Българското правителство спира настъплението на армията, страхувайки се от международната изолация. Бившите съюзници преминават към активни военни действия.
20 юни 1913 – 17 юли 1913	Започват военни действия, в които българската армия изтласква сръбските войски и им нанася поражение при Княжевац, Пирот, Кочани и Царево.
19 юни 1913	Гърция се включва във военните действия, но армията й е спряна в Кресненското дефиле и обградена.
27 юни 1913	Румъния обявява война на България и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин остава в обкръжение.
30 юни 1913	Във войната се включва и Турция, която преминава линията Мидия – Енос и окупира Одринска Тракия.
4 юли 1913 – 20 декември 1913	Съставена е правителствена коалиция от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партии, с министър-председател Васил Радославов.
28 юли 1913	При очерталата се тежка военна обстановка на четири фронта, България поисква сключване на примирие.
28 юли 1913	В Букурещ е сключен мирен договор между Сърбия, Румъния, Гърция и Черна гора от една страна, и България, от друга. Сърбия и Гърция си поделят почти цяла Македония, Румъния взема Южна Добруджа. България си запазва Родопите, Пиринския край и Западна Тракия между реките Струма и Места.
16 септември 1913	Цариградски мирен договор. Той урежда отношенията между България и Турция. България отстъпва Източна Тракия без Малкотърновско, Свиленградско и Царевско.